Бертран Ръсел (18 май 1872 г. – 2 февруари 1970 г.) остава един от най-ясните и светли умове на човечеството – оракул на вечната мъдрост за всичко – от това какво всъщност означава „добрият живот“ до това защо „плодотворната монотонност“ е от съществено значение за щастието, любовта, секса и нашите морални суеверия. През 1950 г. той е удостоен с Нобелова награда за литература за „неговите разнообразни и значими произведения, в които защитава хуманитарните идеали и свободата на мисълта“. На 11 декември същата година 78-годишният Ръсел се качва на подиума в Стокхолм, за да получи голямата награда.
View this post on Instagram
По-късно включена в „Нобелови писатели за писането“ (публична библиотека) – неговата реч при приемането на наградата е един от най-добрите пакети от човешка мисъл, изнасяни някога от сцена.
Ръсел започва с разглеждане на централния мотив, движещ човешкото поведение: Всяка човешка дейност е подтикната от желание. Съществува напълно погрешна теория, изтъкната от някои сериозни моралисти, според която е възможно да се устои на желанието в интерес на дълга и моралния принцип. Казвам, че това е погрешно, не защото никой човек никога не действа от чувство за дълг, а защото дългът няма власт над него, освен ако не желае да бъде послушен. Ако искате да знаете какво ще правят хората, трябва да знаете не само или главно техните материални обстоятелства, а по-скоро цялата система от техните желания с техните относителни силни страни. Човекът се различава от другите животни по едно много важно отношение, а именно, че има някои желания, които са, така да се каже, безкрайни, които никога не могат да бъдат напълно задоволени и които биха го държали неспокоен дори в Рая. Животното, когато се нахрани достатъчно, заспива и не се събужда, докато не се нуждае от друго хранене. Човешките същества, в по-голямата си част, не са такива.
View this post on Instagram
Ръсел посочва четири такива безкрайни желания – алчност, съперничество, суета и любов към властта – и ги разглежда по ред:
Алчността – желанието да се притежават колкото е възможно повече стоки или правото на собственост върху стоки – е мотив, който, предполагам, произлиза от комбинация от страх с желанието за необходими неща. „Веднъж се сприятелих с две малки момичета от Естония, които на косъм бяха избегнали смъртта от глад. Те живееха в моето семейство и, разбира се, имаха много храна. Но прекарваха цялото си свободно време в посещение на съседни ферми и крадене на картофи, които трупаха. Рокфелер, който в ранна детска възраст е преживял голяма бедност, е прекарал живота си като възрастен по подобен начин. Колкото и много да придобиете, винаги ще искате да придобиете още; ситостта е мечта, която винаги ще ви се изплъзва. През 1938 г. Хенри Милър също формулира този основен двигател в блестящото си размишление за това как парите са се превърнали в човешка фиксация. Десетилетия по-късно съвременните психолози биха нарекли това понятие „хедонистичната бягаща пътека“. Но за Ръсел този елементарен двигател е засенчен от още по-силен – склонността ни към съперничество: Светът би бил по-щастливо място, отколкото е, ако алчността винаги беше по-силна от съперничеството. Но всъщност много хора с радост биха се изправили пред обедняването, ако по този начин могат да осигурят пълна разруха за своите съперници. Оттук и сегашното ниво на данъчно облагане. Съперничеството, твърди той, от своя страна е засенчено от човешкия нарцисизъм. В чувство, двойно по-трогателно в контекста на днешните социални медии, той отбелязва: Суетата е мотив с огромна сила. Всеки, който има много общо с деца, знае как те постоянно изпълняват някакви лудории и казват „Вижте ме“. „Вижте ме“ е едно от най-фундаменталните желания на човешкото сърце. То може да приеме безброй форми, от буфонада до преследване на посмъртна слава. Едва ли е възможно да се преувеличи влиянието на суетата в целия човешки живот, от тригодишното дете до властника, от чието намръщване светът трепери.
Но най-силният от четирите импулса, твърди Ръсел, е любовта към властта:
Любовта към властта е тясно свързана със суетата, но в никакъв случай не е едно и също нещо. Това, от което суетата се нуждае за своето задоволяване, е слава, а е лесно да имаш слава без власт… Много хора предпочитат славата пред властта, но като цяло тези хора имат по-малко влияние върху хода на събитията, отколкото тези, които предпочитат властта пред славата… Властта, подобно на суетата, е ненаситна. Нищо по-малко от всемогъществото не би могло да я задоволи напълно. И тъй като това е особено порок на енергичните хора, причинно-следствената ефикасност на любовта към властта е непропорционална на нейната честота. Тя наистина е най-силният мотив в живота на важните хора. Любовта към властта се увеличава значително от преживяването на властта и това се отнася както за дребната власт, така и за тази на властниците. Всеки, който някога е агонизирал в ръцете на дребен бюрократ – може да потвърди истинността на това чувство. Ръсел добавя: Във всеки автократичен режим, притежателите на власт стават все по-тиранични с опит от удоволствията, които властта може да си позволи. Тъй като властта над човешките същества се проявява в това да ги кара да правят това, което предпочитат да не правят, човекът, воден от любов към властта, е по-склонен да причинява болка, отколкото да допуска удоволствие. Но Ръсел, предупреждава да не се отхвърля любовта към властта като цялостен негативен двигател – от импулса да се доминира над непознатото, посочва той, произтичат такива желания като стремеж към знания и целия научен прогрес.
View this post on Instagram
Той разглежда нейните плодотворни проявления: Би било пълна грешка да се осъди любовта към властта изцяло като мотив. Дали ще бъдете водени от този мотив към действия, които са полезни, или към действия, които са вредни, зависи от социалната система и от вашите способности. Ако вашите способности са теоретични или технически, вие ще допринесете за знанието или техниката и, като правило, вашата дейност ще бъде полезна. Ако сте политик, може да бъдете водени от любов към властта, но като правило този мотив ще се присъедини към желанието да видите някакво състояние на нещата реализирано, което по някаква причина предпочитате пред статуквото. След това Ръсел се обръща към набор от вторични мотиви. Повтаряйки своите трайни идеи за взаимодействието между скуката и вълнението в човешкия живот, той започва с идеята за любовта към вълнението: Човешките същества показват превъзходството си над животните чрез способността си да се отегчават, макар че понякога, докато разглеждах маймуните в зоологическата градина, съм си мислил, че те може би имат основите на тази досадна емоция. Както и да е, опитът показва, че бягството от скуката е едно от наистина силните желания на почти всички човешки същества. Той твърди, че тази опияняваща любов към вълнението само се усилва от заседналия характер на съвременния живот, който е разрушил естествената връзка между тялото и ума. Век след като Торо представи своите изящни аргументи срещу заседналия начин на живот, Ръсел пише: Нашият умствен състав е пригоден за живот, изпълнен с много тежък физически труд. Когато бях по-млад, ходех по празниците си. Изминавах по двадесет и пет мили на ден и когато настъпеше вечерта, нямах нужда от нищо, което да ме предпазва от скука, тъй като удоволствието от седенето беше напълно достатъчно. Но съвременният живот не може да се води по тези физически напрегнати принципи. Голяма част от работата е заседнала и повечето ръчни работи упражняват само няколко специализирани мускула. Когато тълпи се събират на площад Трафалгар, за да аплодират съобщението, че правителството е решило да ги убие, те не биха го направили, ако всички бяха извървели двадесет и пет мили този ден. Това лекарство за войнственост обаче е неприложимо и ако човешката раса иска да оцелее – нещо, което може би е нежелателно – трябва да се намерят други средства за осигуряване на невинен отдушник за неизползваната физическа енергия, която поражда любов към вълнението… Никога не съм чувал за война, която да е произлизала от танцови зали.
Цивилизованият живот е станал твърде опитомен и ако иска да бъде стабилен, той трябва да осигури безвредни отдушници за импулсите, които нашите далечни предци са задоволявали в лов… Мисля, че всеки голям град трябва да има изкуствени водопади, по които хората да могат да се спускат с много крехки канута, и те трябва да съдържат басейни, пълни с механични акули. Всеки, който се застъпва за превантивна война, трябва да бъде осъден на два часа на ден с тези изобретателни чудовища. По-сериозно е, че трябва да се положат усилия, за да се осигурят конструктивни отдушници за любовта към вълнението. Нищо на света не е по-вълнуващо от момент на внезапно откритие или изобретение и много повече хора са способни да преживеят такива моменти, отколкото понякога се мисли.
текст: auditorrium снимки: pexels/instagram
